(Дама мука нидана сутра, глава 14)
Така чух. Буда се намираше в царство Кусаграпура, на Върха на лешоядите и беше болен. За да го излекува, лекарят му даде хиляда и шестстотин грама от трийсет и две различни растения. Горделивият Девадата, който завиждаше на Буда, искаше винаги да постъпва като него и да получава същите заслуги. Като научи за болестта на Просветления, той пожела да му се предпише същото лекарство. Тогава лекарят му даде двеста грама от тези растения.
„А колко грама взе Буда?“ – попита Девадата.
„Хиляда и шестстотин“ – му отговори лекарят.
„Ако Буда е взел хиляда и шестстотин грама и аз искам толкова!“
„В никакъв случай! Тялото Ви е различно от тялото на Буда и ако вземете твърде много от лекарството, ще се разболеете!“
„Тялото ми е същото като тялото на Буда. Затова и аз трябва да изпия хиляда и шестстотин грама.“
Така Девадата прие хиляда и шестстотин грама от сместа от билки. Количеството обаче се оказа прекалено голямо, за да може да го усвои организмът му, и много бързо го заболяха ставите, като той не успяваше да заспи. Буда се смили над него, погали го по главата и премахна действието на лекарството, така че болките изчезнаха. Девадата беше изгубил съзнание, но като се съвзе, разпозна ръката на Буда:
„Номерата на Сидхарта не струват пукната пара. Той просто има някакви познания по медицина.“
Като чу тези думи, Ананда, отиде при Буда и коленичи пред него:
„Девадата, не оценява милосърдието Ви – му каза той. – Вие го излекувахте, а той продължава да Ви клевети. Какво го кара непрекъснато да се държи така с Вас?“
„Той не ме клевети за първи път: вече го е правил през много предишни животи и дори ме е убивал.“
„Бихме искали да узнаем повече за това как Ви е наранил.“
„Слушайте – каза Буда. – Преди безброй калпи в планината Шумеру, в град Варуна живееше цар Брахмадата. Той беше тираничен, гневен, егоистичен човек, който се интересуваше само от това да се забавлява и който заради завистта си не пропускаше да нарани другите. Една нощ този монарх сънува златен звяр, който сияеше в златиста светлина, и си каза, че подобен звяр със сигурност трябва да съществува някъде. Затова той нареди на ловците да го намерят и да му донесат кожата му, като обеща, че онези, които успеят, ще получат толкова голяма награда, че ще стигне за още седем поколения техни наследници. За сметка на това той заплаши провалилите се със смърт. Ловците бяха много объркани и натъжени. Как можеха да намерят звяр, което може би съществуваше единствено в сънищата на царя? Не го ли намереха обаче, щяха да се простят с живота си. На всичкото отгоре в гората беше пълно с опасни животни и те лесно можеха да загинат, докато го търсят. По тази причина ловците решиха да платят на някой, който да убие звяра вместо тях. След като намериха смелчагата, ловците му казаха:
„Ако намериш това животно, ще ти дадем цялото си богатство, а ако умреш в гората, ще го дарим на жена ти и децата ти.“
Така храбрият ловец замина да търси звяра. Той вървя дълго, докато накрая се изтощи. Слънцето го напичаше безмилостно и го измъчваше ужасна жажда.
„Няма ли кой да ми помогне? – помоли се той. – Мисля, че умирам.“
Един златен звяр, който се казваше Гута, чу повика му, макар че се намираше далече от него. Той се смили и го отнесе при един студен извор, който извираше от земята. Така ловецът успя да утоли жаждата си и се нахрани с плодовете, които животното събра за него. След като се съвзе, той забеляза звяра и си даде сметка, че царят беше сънувал точно него.
„Аз все още съм жив само благодарение на този звяр: не бих могъл да му отнема живота – си помисли той, – но, от друга страна, ако не го убия, много ловци и техните семейства ще умрат.“
Неспособен да реши какво трябва да направи, той беше объркан и тъжен.
„Защо тъгуваш?“ – попита го Гута.
Ловецът, без да може да спре сълзите си, разказа всичко на животното.
„Това не е никакъв проблем – му отговори Гута. –Аз ще ти дам кожата си. По принцип съм губил тялото си безброй пъти в безкрайно много животи. За първи път обаче ще умра, като проявя щедрост. Ако кожата ми може да спаси толкова хора, то това ще е от голяма полза за мен и много се радвам. Няма нужда да ме убиваш: аз сам ще ти дам кожата си и то без да изпитвам никакво съжаление.
Тогава ловецът се зае да дере звяра, който през това време даде велико обещание:
„Бих желал да практикувам щедростта, за да може моята кожа да спаси много ловци и техните семейства. Ако от моята щедрост има някакви заслуги, нека те се върнат към всички чувстващи същества, за да могат те да станат буди, да се освободят от страданието, свързано със самсара[1] и да пребивават в нирвана, в това вечно спокойствие.“
Щом звярът изрече своя обет, палатите на небесните божества се разтресоха. Те поискаха да узнаят каква е причината и скоро разбраха, че Гута е изрекъл велик обет. Те слязоха от небето, приближиха се до животното и го обсипаха с цветя. Някои толкова се развълнуваха, че заплакаха.
Тялото на Гута, чиято кожа беше одрана, кървеше обилно. Осемдесет хиляди мухи и мравки се спуснаха към него, за да разкъсат плътта му. За да не ги нарани, животното остана неподвижно, докато не издъхна. Благодарение на благословията на Гута насекомите по-късно успяха да се родят в небесен рай.
Ловецът занесе кожата на звяра в двореца, което изпълни царя с голяма радост. Монархът я ползваше като килим, а понякога и като завивка.“
„Ананда, знаеш ли кой беше Гута? – продължи Буда. – Това бях аз в един мой предишен живот. Цар Брахмадата днес е Девадата, а насекомите са осемдесетте хиляди ученици, които ме последваха, когато започнах да преподавам. Ананда, както виждаш, Девадата искаше да ме нарани още в миналия си живот, а сега просто продължава да прави същото.“
Щом Буда свърши да говори, мъдрият Ананда и останалите слушатели бяха много развълнувани от думите му. Така те обещаха да продължат да упорстват в практиката си. Мнозина постигнаха първия, втория, третия или четвъртия плод на шравака. Други посяха семената, които по-късно им позволиха да станат пратиека буди. Трети достигнаха такова ниво на практика, че в бъдеще вече не можеха изгубят постигнатото. По всички лица имаше радост, а във всички сърца – обещание да се продължи по този път.
[1] Цикълът на преражданията.