Патакара

Затова малко преди сватбата си тя избягва с този работник, те се заселват някъде, където никой не ги познава, и се оженват един за друг.

В продължение на шест месеца живеят приятен, макар и скромен живот. След това един ден Патакара си дава сметка, че е бременна. Затова пожелава да се върне при родителите си, защото според традицията в Индия жената отива да роди при майка си. В същото време и двамата са наясно, че едва ли ще бъдат посрещнати много мило, а могат направо и да бъдат изгонени. Затова се чудят доста време какво да предприемат и в крайна сметка, деветте месеца на бременността изминават, без тя да се е прибрала при родителите си. В последния момент, когато съпругът ѝ е на работа, тя се решава да тръгне.

„Когато мъжът ми се върне, казва тя на съседа си, кажи му, че съм отишла при майка си.“

И Патакара поема по пътя, който ще я отведе при родителите ѝ. Когато съпругът ѝ научава, че е тръгнала, оставя всичко и хуква след нея. Когато я намира, тя вече има силни контракции. С неговата помощ тя ражда едно малко момченце и те решават, че след като детето вече е на бял свят, е безсмислено да продължават пътя си и се връщат вкъщи.

След две години Патакара забременява отново. Този път обаче те решават да тръгнат по-рано, за да отидат при родителите ѝ. Докато вървят, ги връхлита буря и са принудени да се скрият в един изоставен храм. Когато контракциите започват, Патакара помолва съпруга си да отиде да потърси няколко бамбукови листа, за да си направят нещо като палатка сред полуразрушените стени. Детето се ражда преждевременно, докато работникът е навън. Патакара започва да се безпокои, защото той така и не се появява. Когато излиза от храма, тя го намира навън, с ръце пълни с бамбукови и бананови листа, да лежи неподвижно на земята. Някакво опасно животно го е убило.

Отчаянието дава сили на младата жена да продължи, за да отиде при родителите си, като носи децата си в двете си ръце. Бурята обаче е накарала близката река да прелее и Патакара няма как да я прекоси, докато носи и двете си деца. Затова е принудена да остави по-голямото на брега, за да се опита първо да прекоси с бебето и след това да се върне за него. След това слага новороденото на главата си, като го покрива с едно бананово листо, и влиза в реката, където течението е много силно.

Това, за съжаление, е едва началото на нейните трудности: един изгладнял орел вижда детето върху главата ѝ, спуска се върху него, забива ноктите си и го отнася в небето. Патакара започва да маха отчаяно с ръце, за да се опита да хване орела, но не успява. За сметка това, когато детето, останало на брега, вижда жестовете ѝ, то решава, че майка му го вика. Побързва да влезе в реката и водата го отнася. Тогава Патакара е обхваната от паника. Напълно опустошена от загубата на двете си деца, тя прекосява реката, крещейки, а сълзите се стичат по лицето ѝ.

Когато най-после стига в родното си село, вижда, че къщата на родителите ѝ е само една руйна: бурята я е разрушила и е отнесла близките ѝ. В една-единствена ужасна нощ Патакара губи всичко: съпруга си, децата си, родителите и брат си и цялото семейно богатство. Тогава изведнъж я сграбчва демонът на лудостта. Тя се побърква напълно и дрипите ѝ предизвикват отвращението на селяните. Тъй като вече нищо не я задържа в селото, където е нежелана от местните жители, тя си тръгва, за да се отдалечи, колкото се може повече, от всичко онова, което е значело нещо за нея до този момент. Патакара се скита сама със спомените си, напълно объркана и без дори да си дава сметка какво се случва около нея.

„Патакара!“ изведнъж я повиква някой.

Тя, която вече не вижда нищо, не чува нищо и не усеща дъжда по кожата си, реагира на този глас. Вдига очи и претърсва замъгленото пространство около себе си. Това е Буда Шакямуни. За нея това е едно истинско откровение. Тя крещи, плаче и моли за помощта му. Тогава Буда ѝ говори за Четирите благородни истини и така ѝ позволява да си върне разсъдъка и да се успокои. След това за Патакара не е трудно да последва Буда и да стане монахиня, тъй като и без това е изгубила всичко, което е било част от стария ѝ живот.

Като монахиня тя грижливо спазва будистките предписания. Един ден, докато се мие, тя вижда, че водата от първото ведро веднага попива в земята. Когато излива второто ведро водата попива по-бавно, а при третото ведро отнема още повече време, докато водата слезе надолу. Като наблюдава този феномен, тя си дава сметка, че първото ведро е като синовете ѝ: едва родени, те са ѝ отнети. Водата от второто ведро ѝ напомня за съпруга ѝ, който е живял малко по-дълго с нея, преди да си отиде на свой ред. Водата от последното ведро пък я кара да си спомни за родителите си, които са останали още по-дълго с нея, но накрая също умират. Тя си дава сметка, че всичко е непостоянно, че нищо от всичко това не е истинско, т.е. трайно, и така тя получава първия плод на архатите, т.е. става шротапанна. Тя продължава да работи всеки ден и достига високо ниво в практиката. Измежду всички монахини тя най-добре спазва будистките предписания.

Когато по-късно става будистки учител, тя разказва една история, която ѝ се е случила много отдавна: в предишен живот откраднала пари от съседите си, с които била в лоши отношения, и след това отрекла пред тях да го е направила. Толкова се увлякла да отхвърля обвиненията им, че казала следните думи, които се оказали съдбоносни за нея:

„Заклевам се, че нищо не съм откраднала! Ако лъжа, нека синът ми да умре веднага, щом се роди, съпругът ми да загине от зъбите на отровна змия, а семейството ми да бъде погълнато от вятъра и дъжда!“

Понеже нищо не ѝ се случило по онова време, тя решила, че изреченото е било без значение.

„Виждате ли, продължила Патакара пред учениците си, аз не вярвах в собствените си думи и лъжех най-безсрамно. В този живот обаче изгубих децата си, съпруга си и семейството си по същия начин, по който някога бях предрекла, без дори да си дам сметка.“

Патакара разбира, че всички нещастия, които е преживяла, са просто илюзии, подобни на пяната, пораждана от вълните, когато се стоварват върху скалите, и която изчезва толкова бързо, колкото се е появила. Животът е такъв, че всичко, което идва, след това много бързо изчезва, и нищо от онова, което се случва не е истинско.