В епохата на династията Сун китайският поет Лу Йоу сравнява човешкия живот с пашкул: „Ние сами се увиваме в пашкул, обяснява той, и от нас зависи да пробием стените му. Ако искаме да полетим, трябва да пробием твърдата коприна.“
Пашкулът е метафора, която символизира нашите привързвания към съществуването: парите, властта, желанието, гнева, наркотиците, алкохола, хазарта… С всички тях сами си изграждаме черупки и не можем да разперим криле. Буда говори за тези привързвания, като ги нарича „невежество относно произхода на всяка мисъл“. Това означава, че хората не схващат своя мисловен процес. Те са като „отвлечени“ от собствените си мисли, а привързването е резултат от това психологическо обуславяне. Например ако някой винаги си мисли, че има право, и сляпо се придържа към тази си идея, в крайна сметка ще стане толкова твърдоглав, че ще бъде невъзможно да се общува с него. Ако пък някой си налага твърде много принципи и правила и не допуска никакви изключения, в крайна сметка може да стигне до болестен консерватизъм, който да прелее в депресия или дори самоубийство. Една от целите на будизма е да се премахне този вид невежество. Впрочем целта на будиста не е да постигне „щастието“, т.е. да води спокоен живот, изпълнен с удоволствия, което е просто друго привързване и илюзия. По този повод, ако в някой манастир ви препоръчват да живеете в настоящия момент, можете да сте сигурни, че будисткото учение го няма там.
В тази връзка един учител по музика дойде да ме види този уикенд. Историята му е много комична и би било жалко да не я споделя с вас.
Пепе[1] звънеше на вратата ми всеки път, когато някой любовен проблем нарушаваше спокойствието му. Тогава търсеше някой, който да го утеши. Когато се караше с жена си, си събираше нещата и се местеше при мен – навремето имах достатъчно място и можех да му предложа стая. След известно време той се разведе и срещна една хубава италианка, с която твърдеше, че се чувства прекрасно.
Когато един ден срещнах Пепе на училищния празник, погледът му бе натежал от мъка. Той ми сподели, че се е опитал да ме намери на стария ми адрес и ме помоли да му кажа къде живея сега, за да може да ми дойде на гости. Предположих, че има проблеми със своята италианка.
Не бях сгрешил: след училищния празник той ми се обади, за да ме пита дали може да дойде на вечеря. Естествено приех с най-голямо удоволствие. Той още не беше прекрачил прага, когато започна да ми говори за любовните си терзания. Слушах го, докато приготвях вечерята. Всъщност бях доста зает с различни неща и смятах, че нямам време да слушам все едно и също. Затова и реших да бъда директен:
„Как се държи тя с теб?“ – го попитах направо.
„Тя има силно собственическо чувство – ми каза той – и лесно изпада в пристъпи на ревност. Ако отида в кръчмата с приятели, почва да ми се кара още от вратата.“
„Ами защо тогава не се разделиш с нея?“
„Ами аз вече не съм с нея: последния път, когато се прибрах от кръчмата, тя ме зашлеви.“
За Пепе това беше наистина ужасно болезнен спомен. Аз пък избухнах в смях.
„Ама как така! – възкликна той. Имам чувството, че се надсмиваш на моите страдания!“
„Я ми кажи, ти да не би да искаш да бъдеш удрян и държан изкъсо от сутрин до вечер? Не би ли желал по-скоро да те оставят на мира?“
Той не знаеше какво да ми отговори.
„Всъщност ти имаш нужда да си заобиколен от хора, които да ти бият шамари, и понеже в момента няма кой да го прави си тъжен! Това не е ли смешно според теб? Ако толкова обичаш шамарите, ела насам и аз ще ти дам толкова от тях, колкото искаш!“
Пепе се разсмя, но веднага каза, че все пак страда.
„Ако бях на твоето място, – добавих аз – изобщо нямаше да тъгувам. По-скоро щях да ликувам, че съм се отървал!“
Горкото момче беше раздвоено между желанието да се смее и да плаче.
„Освен това – добавих аз – нали ти е ясно, че тази девойка със сигурност не тъгува за теб. Ти определено си единственият, който страда тук.“
„Да прав си – ми отговори той – аз самият съм отговорен за страданието си, защото моето съзнание го поражда.“
„А наистина ли това съзнание е онова, което те натъжава?“
Той ми каза, че според него това мисловно съзнание е истинското му аз и че много философи и психолози твърдят същото. Аз от своя страна не успях да го накарам да разбере какво в действителност е истинското му аз, тъй като той беше толкова привързан към тъгата си, че не успяваше да чуе какво му говоря. Впрочем реакцията му си беше напълно нормална. Затова му подарих книгата „Осемте братя“ на френски език, както му препоръчах да намери време да я прочете. Това не му попречи да ми повтори колко е нещастен. Отговорих му, че щом е щастлив, когато го удрят, аз мога да му помогна без никакъв проблем. А след това, за да не бъда голословен, извадих пеперудените ножове, което накара моя нещастен приятел бързо да изчезне. Какъв комик е този Пепе! Спонтанното му бягство много ме разсмя.
„Само онзи, който е вързал възлите, знае как да ги развърже“ гласи една китайска пословица. Гъсеницата, затворена вътре в пашкула си, трябва да се освободи сама, ако иска да стане пеперуда. Ние от своя страна често оставаме пленници на нашия пашкул.
Гьоте написва през 1774 г. Страданията на младия Вертер. В произведението са представени любовното разочарование и последвалите терзания на литературния герой. Третирането на темата за самоубийството в романа дава възможност на мъдреца от Ваймар да се излекува от собствените си самоубийствени наклонности. Трагедията на Вертер влече след себе си трагедията на много млади хора, които, след като прочитат произведението, слагат край на живота си. Те така са се били увили в собствения си пашкул, че смъртта им е изглеждала като единствения изход. Всъщност, за да се излезе от пашкула, е необходимо да овладеем желанията и привързванията си и най-вече да разберем как работят мисловното съзнание и егото ни. Така ще напреднем в ежедневния си живот.
Нашата асоциация публикува видео със заглавие Осемте братя, в което се обясняват осемте съзнания, както и книги, в които се описва тяхното функциониране. Горещо ви ги препоръчвам. АМИТОФО, като се надявам, че ще придобиете много бързо мъдростта на Буда.
[1] Името е сменено.