Шастрата Муламадхямакакарика е дело на бодхисатвата Нагарджуна. Последният се намира на първото бхуми и написва тази шастра, защото още тогава много хора вече са забравили същността на будизма. Той се опира на Самюкта агама, за да сътвори стиховете, от които се състои неговата творба. В тази шастра Нагарджуна коментира и описва средния път, който е природата на татхагатагарбха, истинското аз.
Още от първите строфи той ни кани да наблюдаваме кармичните връзки, които свързват нещата със съществата и самите същества помежду им. Нагарджуна дава следното определение на средния път, на тази природа на истинското аз:
То не познава нито раждането, нито смъртта,
То не е нито постоянно, нито непостоянно,
То не е едно и не е разделено,
То никога не е идвало и никога не си е тръгвало.
В тази първа строфа са изброени осемте отрицания, които характеризират истинското аз. То е вечно, т.е. никога не се е раждало, което следователно означава, че не може да умре. По тази причина можем да кажем, че то е постоянно. В същото време всичко, което истинското аз проявява (мисловното съзнание, тялото, …), се ражда и умира. Всички кармични семена, които са складирани в истинското аз и от които ще се породят тези проявления, когато са налице необходимите условия, са следователно преходни, т.е. непостоянни. Затова можем да кажем, че истинското аз не е нито постоянно, нито непостоянно.
Всичко, което наблюдаваме около нас е било създадено в някакъв момент от истинското аз, татхагатагарбха. Всичко, което съществува, идва от истинското аз и то не е разделено от проявленията си, в смисъл че нищо не идва от друг източник освен от него. Например не можем да кажем, че ръката не е част от тялото ни или с други думи, тя не е различна от тялото ни. От друга страна, тя не е цялото тяло. Ето защо казваме, че ръката и тялото са едно цяло. По същия начин истинското аз не е идентично със своите проявления, но и не е отделено от тях.
Нагарджуна казва по-нататък, че истинското аз „никога не е идвало и никога не си е тръгвало“, за да припомни, че неговата природа е константна и е абсолютна тишина. Татхагатагарбха не идва отникъде и винаги присъства в трите свята (света на желанието, на формата и без форма), като всъщност тези три свята съществуват благодарение на нея. Тя не е привързана към нищо, било то материално или духовно. Ето защо истинското аз „никога не е идвало и никога не си е тръгвало“. То е в тези три свята, но не принадлежи на никой от тях и следователно никога не ги напуска. За разлика от мисловното съзнание, което понякога трябва да бъде пораздвижено (напр. рано сутринта) или дори може да спре да функционира (напр. по време на сън без сънища), истинското аз не търпи такива промени. То не е идея или концепция и следователно не произлиза от мисловното съзнание. Тези осем отрицания са качествата на истинското аз: те го определят всички заедно и отговарят на средния път. Така още в първите си стихове Нагарджуна полага самия фундамент на будизма.
Втората строфа се превежда по следния начин:
Никой феномен не е породен от самия себе си, нито от другите,
нито от съвкупност от феномени и няма нито един без причина.
Така разбираме, че онова, което създава феномените, е несътворено,
винаги е съществувало и винаги ще съществува.
Дхармите, т.е. проявленията, феномените, не могат да се самосъздадат: физическото ни тяло не се самозаражда, както не може да се самозароди и нашето мисловно съзнание. Няма нещо, което да е своят собствен създател. Освен това никой феномен не се поражда от други феномени. Някои смятат, че тялото на едно дете е заченато от телата на бащата и майката. За будизма обаче истинското аз на детето винаги е съществувало точно както всички други истински аз. Родителите просто привличат чрез сексуалния акт бъдещото дете в корема на майката (което представлява подсъзнателен процес), стига то да има достатъчно силни кармични връзки с тях.
За да разберем малко по-добре природата на истинското аз, нека използваме метафората на скъпоценния камък. Полираната му повърхност се състои от множество стенички, в които се отразяват различни образи, които обаче се появяват само за малко и благодарение на светлината, защото ако обектът, който се отразява се отдалечи от скъпоценния камък, отражението му също изчезва. Повърхността на камъка обаче продължава да блести и камъкът все още е тук, въпреки че различните отражения накрая винаги изчезват. По същия начин, различните проявления на света са като образи, които идват и си отиват, а камъкът винаги е тук. Ето защо според Нагарджуна истинското аз не се ражда и не умира. Това е истинският смисъл на средния път, на природата на истинското аз.
Феномените никога не траят безкрайно и за да се появи който и да е тях, е необходимо да са налице необходимите условия, които освен това определят и качеството на плода, което не е винаги едно и също, тъй като самите условия не винаги са еднакви, а може и не всички да са налице (напр. в зависимост от наличните условия връщането на определен дълг може да е повече или по-малко неприятно). Впрочем нито един феномен не е причина за друг феномен, но за сметка на това може да е необходимо условие за неговата проява. Нека обясним това като използваме метафора с едно цвете: то поражда парфюма, но парфюмът не би могъл да породи цветето. Точно като парфюма, феномените се раждат от кармичните връзки, не са трайни и се нуждаят от истинско аз, за да се проявят. Нашето тяло не може да запази и регистрира всички прояви, с които се сблъсква: ние не запазваме в себе си храните, които сме изяли, или светлината, която в даден момент, докосва кожата ни… Затова е необходимо нещо постоянно в нас, което да регистрира всички тези феномени, с които се сблъскваме през живота си, и именно това постоянно нещо наричаме истинското аз или татхагатагарбха. То единствено е способно да образува всички функционалности и проявления, които следователно са нетрайни.
Ако погледнем от друг ъгъл, можем да забележим, че никое проявление не се поражда от самото себе си и онова, което е в основата на всички проявления, няма как да е създало само себе си. Причината за всички феномени е истинското аз и дори най-малкият феномен е породен от него, а не от нещо друго. Ако обаче истинското аз е създало всичко, е ясно, че това всичко ще бъде разрушено, защото всичко родено умира един ден. В същото време истинското аз трябва да е несътворено и съответно да не подлежи на унищожение, защото в противен случай след неговото изчезване нищо от онова, което е създавало преди, не би могло да се появи отново. Ние обаче наблюдаваме, че нещата в света непрекъснато се появяват отново и отново: сезоните се завръщат, поколенията следват едно след друго, гладът, жаждата или умората се повтарят ежедневно… Нищо не се запазва постоянно или не изчезва завинаги. Вечното истинско аз наистина съществува и благодарение на него нещата се появяват отново и съществата се прераждат. То обаче не се самоосъзнава по никакъв начин и не е привързано към онова, което проявява.
Така феномените не се създават от други феномени, а се пораждат от истинското аз, което е неродено. Например, когато ям моркови и след известно време зрението ми се подобри, ще бъда изкушен да сметна, че причината зрението ми да се подобри са морковите, които съм изял. За будизма това не е съвсем вярно: всички семена, които посяваме, се складират в истинското аз, което въз основа на тях проявява кармичните плодове, когато са налице необходимите условия. За да продължим с нашия пример, нека си представим, че умра, след като съм изял морковите. Ясно е, че зрението ми няма да се подобри, от което следва, че изяждането на морковите не е достатъчно: всъщност истинското ми аз вече не е в тялото ми, а зрението ми не може да се подобри, ако то не присъства. С други думи, морковите са условие за подобрението на зрението, но за да се осъществи наистина това подобрение е необходима намесата на истинското ми аз. Впрочем в будизма не става дума за някаква свръхестествена и универсална сила, която е създала вселената: в действителност просто истинските аз на всички същества проявяват кармичните семена, които те са посели някога.
Освен това никой феномен не е съставен от самия себе си или от съединяването на няколко други феномена. Наистина не рядко ни се струва, че даден феномен е резултат от взаимодействието на няколко други феномена. Истинското аз обаче не е създадено от съвкупността от феномени, защото ги предхожда. Ние си мислим, че взаимозависимостта между феномените е причината за тяхното образуване. Без истинското аз обаче нито един феномен не би могъл да се появи. Всички феномени са породени от истинското аз (впрочем феномените, които са достъпни за сетивата ни, са само малка част от създаденото от всички татхагатагарбхи). Като се има предвид, че истинското аз е без форма и следователно е недостъпно за сетивата, просветленият може да наблюдава неговите функционалности чрез феномените. Ясно е, че за появата на феномените е нужна причина, както и изпълнението на необходимите условия. Много хора с претенции да са будисти твърдят, че феномените се появяват заради взаимозависимостта. Това обаче е грешка, която Нагарджуна подчертава в тази строфа.
Истинското аз създава феномените, но самото то е несътворено. Всичко създадено рано или късно ще бъде разрушено, а истинското аз, което е способно да породи всички феномени, никога не е създавано: то не е феномен, а причината за всички феномени.
Нагарджуна говори след това за кармичните връзки, като посочва техните четири възможни вида: хету-пратяя (hetu-pratyaya), саманантара-пратяя (samanantara-pratyaya), аламбана-пратяя (ālambana-pratyaya) и адхипати-пратяя (adhipati-pratyaya). „Хету“ означава „причина“, а „пратяя“ – „кармични връзки“[1]. Всеки феномен има причина, която е като семе, от което израства кармичният плод, т.е. следствието, и нито един плод не може да се появи, ако няма семе, както няма следствие без причина. Причината и следствието са тясно свързани: онзи, който посее ориз, няма да яде жито. Всички семена са складирани в истинското аз. Те се развиват и се проявяват, когато се съберат необходимите условия за това. Затова се случва двама души, които се срещат за първи път в този живот, да имат чувството, че вече се познават: семената, които са посели в предишните си животи, са дали своите плодове. Такъв е законът на карма, който съществува само благодарение на истинското аз.
Мнозина отричат съществуването на това истинско аз и за съжаление между тях има и хора, които претендират, че са будисти. Тези хора следователно не признават закона на карма и не го разбират. Цонкапа, учител на първия далай лама, е един от прочутите отрицатели на истинското аз, за което считал, че е измислица или илюзия. Без истинското аз обаче сутрите са лишени от смисъл и се превръщат в празни текстове. Впрочем друг вид отричане на истинското аз е вярата, че има едно-единствено универсално истинско аз. Това са заблуди, свързани с учението на индийските школи Вайшесика или Адвайта Веданта, както и с която и да е монотеистична религия. Ако истинското аз не съществува, това означава, че законът на карма също не съществува. Затова дори да носи одеждите на будистки монах, някой, който развива подобни теории, не следва будисткото учение: не съдете за книгата по корицата.
Вторият вид кармични връзки саманантара-пратяя означава, че кармичните връзки, складирани в истинското аз, непрекъснато дават плодове, което впрочем позволява да се образуват първите шест съзнания и манас. Кармата непрекъснато се променя и процесът не спира дори за миг.
Третият тип аламбана-пратяя засяга всичко онова, към което се привързва нашият манас. Тук става дума например за сетивните обекти или обектите на виджнаните, чрез които общуваме с външния свят, а също за идеите и концепциите. Всъщност без истинското аз не би имало нищо, към което да се привърже манас, тъй като тези обекти не биха съществували. Впрочем седемте първи съзнания се пораждат от истинското аз в зависимост от кармата на съществото и следователно между истинското аз и тези съзнания има много тясна връзка.
Адхипати-пратяя е последният вид кармични връзки. Истинското аз складира в себе си добрите и лошите кармични семена, без да прави разлика между тях. Нашите мисли, думи и действия оказват влияние на другите и те реагират на свой ред в зависимост от тях. В този случай говорим за кармичните връзки между съществата. Затова в зависимост от нашето поведение кармичните ни отношения са различни с всеки и ако не изпитваме омраза или гняв към когото и да било, ние увеличаваме собствената си мъдрост.
[1] Можем да ги наричаме и „необходими условия“.