Будизмът, кунгфу и карате
Живеехме в малък град извън Париж близо до училището Валдорф и разбира се, се бяхме преместили там, за да запишем сина си в това училище.
Съседите ми, гимназисти във Валдорф, дойдоха при мен една вечер, за да ме питат дали съм запознат с китайските бойни изкуства, тъй като искали да ги тренират. Започнах да се занимавам безплатно с тях в двора ми и да им показвам кунгфу и по-специално ударите с крак. После училището Валдорф ми предостави зала и започнах да преподавам там, като дори някои от учителите се заинтересуваха. Възползвах се от случая да им говоря за моралните ценности на бойните изкуства и правилното поведение в живота. Тези младежи бяха много ентусиазирани и имаха желание да се научат.
Бъдещето зависи от настоящето!
Един от гимназистите представи една шаолинска форма на бокса на архатите на церемонията по завършването си. Той ми благодари на сцената със зачервени очи, като каза, че знае как да върви по пътя на живота. Тогава си помислих, че няма нужда да ми благодари, че сме имали шанса да се срещнем и че му желая да има добър и хармоничен живот.
Надявам се в бъдеще този млад човек да успее благодарение на кунгфуто да овладее мислите си, като по този начин поддържа единствено правилни мисли: така умът ще се освободи от страха и нищо няма да успее да го смути. Ако умът е по-чист, той ще може да наблюдава собствените си мисли. Така естествено ще разбира как да се отнася с хората и пътят му в живота ще бъде по-лесен.
Мисля, че най-трудното в крайна сметка е да се разбираме с другите. Не можете да накарате останалите да се отнасят по един или друг начин с вас, но можете да контролирате собственото си поведение спрямо тях.
По този начин ако знаете как да се държите с хората, пътят ви ще бъде все по-хармоничен. В будизма махаяна се изисква всеки да упражнява шест различни практики, наречени парамити. Първата е щедростта (дана парамита): да умееш да даваш означава да изградиш добри връзки с другите и да се разбираш с тях. Колкото е по-добра кармата ни с останалите, толкова пътят ни ще бъде по-спокоен. От друга страна, ако се опитваме да се възползваме от хората, всички ще бягат от нас и съвсем естествено пътят ни все повече ще се стеснява, нали?
След демонстрацията на този ученик семейството ни стана известно в училището. Аз винаги бях преподавал дискретно на децата на моите съседи и те дойдоха един по един при мен, без да съм правил някаква реклама. Преди учителите и родителите просто ми кимаха с глава и ми се усмихваха, когато се срещнехме. След демонстрацията на този ученик много хора дойдоха да ми стиснат ръката и да ме поздравят топло и така станах член на съвета на училището за доста години.
Благотворителният коледен базар на училището Валдорф често беше посещаван от крадци през нощта. Веднъж охранителят не можа да дойде и директорът ми каза, че след като са обсъдили въпроса, учителите са решили, че аз съм точният човек за тази работа. Всички знаеха, че съм майстор по бойни изкуства и затова директорът ме помоли да помогна за охраната тази вечер.
Бях наясно, че базарът имаше за цел да осигури средства за родители, които нямаха възможност да плащат училищните такси, и затова бях щастлив да предложа услугите си безплатно.
Тази нощ добре уплаших крадците. Видях ги отдалече и вдигнах пеперудените си ножове, за да ги стресна. Ножовете ми блестяха хладно на лунната светлина.
Видях ги, че побягнаха с един мотоциклет и дори им извиках да си сложат каските. Бяха просто младежи, които не си даваха сметка какво правят.
След този случай в продължение на пет години пазих училището по време на базара и бях толкова уморен, че заспивах на работа. За щастие бях началник на развойната дейност в офиса и никой не идваше да ме безпокои. Въпреки че други родители ми помагаха, бях наистина уморен и не можех повече да издържам. Затова училището нае охранител, който да се погрижи за базара.
Донесох сабя, за да пазя през нощта
На следващата година един от родителите отново повдигна въпроса за охраната на базара през нощта, тъй като охранителят не се беше представил особено добре: много от продавачите бяха пострадали от кражби. Щом родителят спря да говори, всички ме погледнаха и аз веднага разбрах какво имаха предвид. „Няма проблем, ще го направя отново.“ Така или иначе, практикуващият будизма трябва винаги да е готов да помогне на всяко същество, нали така?
Като научиха, че ще пазя, някои родители ми предложиха да дойдат да ми помагат и да си говорим. Беше наистина мило! Мислех да им разкажа истински истории за призраци във връзка с прераждането по време на нашето нощно бдение. Ха-ха-ха-ха-ха-ха!
Извадих някои стари оръжия, които имах вкъщи, и ги излъсках. Това бяха тъпи ножове, които щях да използвам, за да уплаша евентуалните крадци.
Когато всички си тръгнаха, се оказах с няколко родители и един ученик. Бяха сложили камери за видеонаблюдение. Аз взех един голям нож и нунчаку и отидох да огледам най-тъмните ъгли. Беше късно през нощта, посетителите си бяха тръгнали и цялото училище Валдорф излъчваше студено спокойствие. Разходих се, като заключих предните и задните врати и внимателно оглеждах околностите.
Бяхме разположили датчици, които изпращаха сигнал на телефоните ни, ако засечаха движение. Затова не се налагаше да патрулираме и си потърсих място, където да си почина и подремна. Разположих се удобно в учителската стая близо до радиатора. Първите тревоги бяха задействани от гарван и бездомна котка, които видяхме на екраните си и се свързахме един с друг по радиостанциите си. Към четири сутринта отново получихме сигнал за тревога и този път имаше хора.
Образът ясно показваше трима души до основната сграда. Разбрах се с другите по телефона, взех големия си нож и побързах да отида там. Видях другите родители също да тичат. Вдигнах големия си нож и разсякох въздуха. Чу се доста остър звук, острието ми посочи към крадците и аз им изкрещях да не мърдат. Те се опитаха да побягнат в обратната посока, но в този момент другите родители и ученици им преградиха пътя. Всички посоки за бягство бяха блокирани. Отново разцепих въздуха с ножа си и острието увисна над врата на един от крадците. Острието блестеше студено на лунната светлина. Лицето му пребледня от страх.
Спогледах се с един родител. Исках да извикаме полиция, но той ми каза, че крадците са още млади и се задоволи с това да ги предупреди да не се връщат. Отново замахнах с големия нож към тях и рязко го спрях, така че острието затрептя, и им казах, че ако ги видя отново, няма да съм толкова нежен. Приканих ги да отиват там, откъдето са дошли, и докато прескачаха стената, отново им напомних, че е по-добре за тях да не се връщат, като продължавах да държа ножа.
Телефонът отново звънна няколко пъти, за да сигнализира за натрапници: погледнах екрана и видях, че този път нарушителите сме ние, ха-ха-ха-ха-ха-ха!
Беше наистина много студено. Предложих на един от родителите да пийнем топъл чай. След това се върнах обратно в учителската стая до радиатора, за да си отпочина. Тази нощ наистина беше много студено.
Карате не е изкуството на празната ръка, но крадците си тръгнаха с празни ръце!
Миналата година отново бях поканен да пазя в училището и този път ми казаха, че ще дойде и един родител, който бил учител по карате.
Бях щастлив да пазя заедно с ентусиаст на бойните изкуства. Познавах този родител отдавна, бяхме се срещали често в училището и всеки път си разменяхме усмивки и приятелски жестове. Тази вечер хапнахме заедно и започнахме да си говорим. Той бе изучавал карате от дете, а беше ходил много пъти и в Япония. Впрочем този учител също беше наясно, че карате-до (空手道 – „Пътят на празната ръка“) първоначално се е изписвало „唐手道“, т.е. „Пътят на китайската ръка“, защото в действителност произлиза от южните стилове на Шаолин и „唐“ означава „китайски“. Попитах го: „В карате използвате много оръжия, нали?“
Той призна, че е донесъл своите нунчаку за малкото ни нощно бдение. Аз се разсмях и го попитах: „Тогава защо му казвате карате, т.е. „празна ръка“? Не трябва ли да му викате „въоръжена ръка“?“
Казах му, че съм научил, че първоначално карате се е изписвало „唐手“, т.е. „китайска ръка“, преди един велик учител, Гичин Фунакоши, да смени йероглифа „唐“ („китайска“) с йероглифа „空“, който намираме и в Сърдечната сутра в смисъл на „природата му е празна“. Двата йероглифа се произнасят по един и същ начин на японски („кара“), което улеснява тази промяна.
Продължих да му говоря: „Какво следва от тази промяна, от замяната на „китайска“ с „природата му е празна“?
Йероглифът за „ръка“ („手“) в случая означава методът, чрез който да се намери тази природа, която е празна, защото тази природа е истинското аз, истинското сърце, тя е истинската същност на Буда. Тя никога не се е раждала и никога не е умирала, не си тръгва и не се връща, тя е истинската природа на Буда и както казва самият Буда: „Всичко е непостоянно освен нея: тя е вечна.“
Ако един практикуващ успее да докаже съществуването ѝ, в чан будизма се казва, че той се е просветлил. Така се оказва, че „карате“ има по-дълбок смисъл от просто „празна ръка“ и всъщност означава „метод за доказване на истинското аз“.“
Видях, че съм го заинтригувал, и затова реших да му обясня по още един начин: „Първоначално, практиката на будизма се състои в това да се открие истинското аз и после човек да се опре на това истинско сърце, което не се ражда и не умира, за да действа в живота. След като се просветлите, дори и в най-трудните ситуации ще знаете, че истинското Ви сърце е чисто и неподвижно и няма да изпитвате страх, така че, където и да отидете, небето за Вас ще бъде синьо, а умът Ви ще е чист и свободен от препятствия!“
Той ми отговори: „Да! Точно така! Моят японски учител също ни учеше да фиксираме ума си, за да можем да запазим спокойствие във всяка ситуация.“
Всъщност „бездействието“ не е бездействието на съзнателния ум, както много хора си мислят. Съответно целта не е да изпразним главата си и да спрем мислите си. Всъщност да се спират мислите не е будистка практика, въпреки че някои си въобразяват, че това е целта на медитацията в чан будизма: в подобно „бездействие“ няма никаква мъдрост. Истинската цел е да наблюдаваме собствените си мисли и да не бъдем смущавани от привързванията си, като така постигнем мъдростта на освобождението. Нямаше обаче как да му обясня всичко това с няколко думи и затова смених темата и поговорих за използването на оръжията.
След като се нахранихме, започнахме да патрулираме и когато всички си тръгнаха от училището, отидох да огледам околностите. Готвех се да затворя портата, когато видях трима младежи, които се мотаеха около автобусната спирка и гледаха към мен. И тримата изглеждаха много съмнително. На всичкото отгоре единият ми заприлича на онзи, който бях прогонил миналия път.
Буда иска също да успокои демоните!
Учителят по карате се приближи до портата.
Казах високо: „Не бяхте ли ми казали, че искате да видите как се използва тройното нунчаку?“
Започнах да въртя тройното нунчаку, насочвах го във всички посоки и малките камъчета по земята подскачаха. След това отново казах високо на моя приятел, учителя по карате: „Ако тази година дойдат крадци, ще им строша пръстите на краката с моето нунчаку! Повече няма да могат да ходят и тогава ще видим дали пак ще посмеят да крадат.“
След това хвърлих гневен поглед към тримата младежи. Видях, че не смеят да отговорят на погледа ми и стоят с наведени глави.
Знаех, че всичко това ще има възпиращ ефект. Щом затворих портата, погледнах през ключалката и видях, че си тръгват.
Ясно е, че тази нощ никой не дойде да краде и ми беше много приятно да си говоря с този учител по карате за външното и вътрешното кунгфу. Прекарахме приятни мигове в обмяна на мнения.
След една седмица, в неделя сутринта, когато преподавах кунгфу в училището, учителят по карате дойде със сина си. Помоли ме да взема детето за ученик, което приех с удоволствие.
Така свършва тази история.
АМИТОФО!