Повечето хора се плашат, когато слушат истории за призраци. Те си представят, че духовете живеят в големи и мрачни къщи или пък в полетата и горите. Някои дори си мислят, че призраците бягат от градовете, понеже там има твърде много хора.
Какво се казва в будизма по този въпрос?
В глава XX на Диргха Агама сутра Буда обяснява, че духове има във всички домове, както и на най-тесните улици или на най-оживените пазари. Те са навсякъде, например в платовете, в най-скъпоценните предмети, в тревата, в дънерите на дърветата… С малки размери са, обикновено са егоисти и не се колебаят да навредят на другите, ако това ще обслужи техния интерес. Буда ни учи, че призраците често са същества, които са били стиснати или са обичали да лъжат. Тук нямаме възможност да предадем всички неща, които се съдържат в тази сутра, но ако се интересувате от темата за призраците, я прочетете внимателно.
В будизма се отрича идеята за един бог създател, който взема решение за съдбата на съществата след смъртта им. Напротив, говори се за карма, което означава, че действията ни днес ще окажат въздействие върху съдбата ни и то дори след смъртта на нашето тяло. Прекалено много привързвания, лъжи или гняв, насочен към другите, могат да ни накарат след смъртта ни да станем призраци. Няма божество, което определя съдбата ни, така че, ако сме извършили достатъчно грехове, за да се озовем в ада или да станем призраци, то ние сами носим цялата отговорност за това ни състояние. Следователно е излишно да се възмущаваме или протестираме, че съдбата е несправедлива с нас или че нямаме късмет. Разбира се, същото се отнася и за онзи, който е извършил достатъчно добри дела – той ще получи възможността да отиде в някой небесен рай. Ние сами градим нашата съдба.
Впрочем страхът от призраците е излишен. Те са много тъжни същества и ако някой път видите призрак, моля, проявете състрадание към него още повече, че е много вероятно някога да ви е бил роднина.
А сега бих искал да споделя с вас една история, която преживях преди няколко месеца и която дълбоко ме трогна.
- Работа в едно биологично стопанство
Децата, които учат в училище Щайнер, ходят на задължителен стаж в някое биологично стопанство. Синът ми си намери такова стопанство, намиращо се далече от всичко и най-вече на единадесет часа с кола от дома ни в парижките околности. Там природата е много красива и се намира по маршрута на Пътя към Сантяго (Ел Камино де Сантяго де Компостела). Разбрахме се майка му да го остави там, а аз да го взема на края на стажа.
След първата седмица синът ми ми се обади и между другото ме осведоми, че телефонът му улавя мрежата само в тоалетната, която се намира извън стопанството. Аз пък го попитах какво обичат стопаните, при които беше на стаж, за да мога да им занеса подарък в знак на благодарност. Той ми обясни, че там има само доброволци от организацията WWOOF и че философията изобщо не ги интересува и започна да ме разубеждава да им подарявам будистки книги или изобщо да им говоря за будизъм!
„По-добре купи лакомства, шоколад или кафе, ще им хареса много повече!“
Аз побързах да последвам съвета му и купих шоколад, китайски сладкиши и биологично кафе. След седем часа по магистралата и още четири часа по малки планински пътища, аз най-после намерих стопанството. Долините наоколо образуваха прекрасна многоцветна палитра. Няколко коня, магарета, кози и кучета вървяха или тичаха по зелените ливади, а синът ми милваше едно муле. Пред мен се бе разкрила една прекрасна импресионистична картина – истински шедьовър!
Не си мислете обаче, че тук всичко бе чудесно! Сега бих искал да поговоря за едно много по-малко вдъхновяващо място: тоалетната, която се намираше извън сградите. В действителност това бяха просто дъски с дупка в средата и човек трябваше много да внимава да не падне долу, докато облекчава естествените си нужди. Под тях имаше контейнер, чиято функция беше да превръща всичко това в естествен тор. Чудя се как хората успяват да ходят в тези тоалетни, когато температурата е достатъчно ниска, за да ги сполети това, което ми се случи и на мен, а именно да им измръзнат определени части от тялото. Освен това пред тях сякаш винаги имаше опашка, тъй като там беше единственото място, където телефоните ни улавяха някакъв сигнал. „Едното място“ се оказа много стратегическо място!
Докато бях там един от доброволците ми обясни, че след смъртта на собственика никой не пожелал да поеме стопанството. Затова и членовете на организацията WWOOF, които не искали да видят как то изчезва, се заели на доброволни начала да се грижат за него, като често се сменяли. Следователно всеки беше за малко там и не считаше стопанството за своя собственост. Предвид специалния им статут те нямаха желание да остават за дълго и дори оборудването не беше сменяно след смъртта на собственика. Въпреки това те успяваха да отглеждат зеленчуци и да правят хляб и доста миризливо сирене, които продаваха на пазарите в близките градове и така се самоиздържаха. Според мен за сина ми това беше много полезен опит.
- Едно красиво и симпатично момиче
Младите доброволци бяха като братя и сестри за сина ми и отношенията им бяха много добри. Вечерта, когато пристигнах, тримата наематели на стопанството бяха приготвили спагети, а към тях имаше биологичен доматен сос и хляб, като всичко беше собствено производство. Яденето беше просто, но толкова вкусно, че синът ми дори си взе втора чиния. Аз пък се чувствах като подмладен в тяхната компания.
След това ми предложиха да преспим в стопанството преди да си заминем на сутринта. Двама от земеделците спяха в една палатка, а третият – в караваната си. В стаята, където ни сложиха, нямаше отопление и се наложи да си легна облечен с якето ми, като за щастие имаше и дебело одеяло. Така въпреки студа успях да заспя много бързо и дори започнах да сънувам.
В съня ми бях в същото стопанство, но сега там имаше едно момиченце на пет или шест годинки. Тя играеше в къщата, а после отиде да се полюлее на люлка в градината. Когато ме видя, тя много се зарадва, точно както се бях зарадвал и аз при вида ѝ. Имах ясното чувство, че между нас има силна връзка и че в минал живот сме били в тесни приятелски отношения или че дори сме били близки роднини. Всеки път обаче когато момиченцето се приближаваше до мен, усещах студен полъх, който ме караше да кашлям. По тази причина и се разсъних донякъде, като усещането беше крайно неприятно. След това обаче отново заспах, но този път бях влязъл в медитативно състояние, което ми помагаше да не кашлям. Започнах дълъг разговор с момиченцето за негова най-голяма радост. Нямаше обаче как да не забележа, че зад усмивката му се криеше дълбока тъга. Нетрайността е страдание и това, че детето беше разделено от тези, които обичаше, беше много болезнено за него. Тя от дълго време се намираше в стопанството и беше видяла да се сменят много наематели, без никога да пожелае да си тръгне.
„Чувстваш ли стопанството като твой дом – я попитах – или си привързана само към хората, които са живели или живеят тук? Къде е твоят дом?“
Момиченцето не ми отговори. Тогава започнах да ѝ обяснявам, че има много по-добър избор от това да стои тук и че никое привързване не е трайно. Добавих, че утре трябва да се връщам в Париж.
„Може ли да тръгна с теб? – прошепна тя. Кажи ми дали е възможно?“
„Ако желаеш да слушаш учението на Буда, си добре дошла!“ – ѝ отвърнах.
Мислех, че така ще може да постигне мъдростта на освобождението и да се роди отново на по-хубаво място от това, на което беше пленница в момента. Продължих да ѝ говоря за практиката на будизма, щедростта и т.н. В това има нещо много забавно: синът ми не искаше да говоря за будизма с наемателите на стопанството, но аз бях намерил начин да го направя с този малък призрак!
Сутринта, привлечен от миризмата на кафе, слязох в помещението, в което се събираха за закуска хората от стопанството, и ги попитах дали тук не е живяло някакво малко момиченце. Те нямаха представа, тъй като никой не беше живял и нямаше намерение да стои тук особено дълго. Младата жена обаче беше чувала да се говори за някакъв призрак, който обитавал стопанството, но никога не беше забелязала нищо странно в тази връзка.
Докато закусвах с нея, ми беше студено и се опитах да се затопля, като пъхнах ръка в джоба на якето ми. Усетих нещо и когато го извадих, се оказа, че е сърце, зашито върху бял плат, украсен с цветя. Изглеждаше доста старо. Докато го съзерцавах, усетих, че през мен минава натоварена с емоция мисъл: момиченцето ме молеше да я взема със себе си и в този момент аз имах чувството, че тя е точно пред мен. Впрочем бях доста любопитен как този предмет се бе оказал в джоба ми. Доброволците нямаха никаква представа откъде се бе появило това сърце, но пък те никога не бяха претърсвали внимателно стопанството и не познаваха всички предмети, които можеха да се намерят в него.
Аз прибрах парчето плат обратно в джоба си с намерението да го отнеса с мен в Париж. Докато шофирах, разказах историята на сина ми.
„Пак ли! – възкликна той. Всеки път като отидеш някъде, ти се случва нещо странно!“
„Насън имах чувството, че се намирам пред стар приятел, му отговорих. Беше много приятно!“
В понеделника след това имах възможността да обядвам с една писателка, която живо ме посъветва да напиша тази история.
Ако си мислите, че историята ми звучи невероятно, няма проблеми – приемете, че става дума просто за един сън. Сега бих желал да споделя с всеки от вас една мисъл. Не забравяйте, че всичко, към което сте привързани, било то скъпоценности, къщи и т.н., вече не ви принадлежи щом веднъж напуснете тялото си. Затова е безсмислено да отделяте много време и средства за неща, които и без друго няма да можете да вземете със себе си. Онова, което вземате със себе си от един в друг живот, са кармичните семена, които сте посели. Ето защо е толкова важно какво ще посеете в този си живот! Насърчавам ви да практикувате щедростта и да се държите както подобава с всяко живо същество. Това ще ви придружи във всеки следващ живот и ще определи съдбата ви.
Ако желаете да научите повече, ви препоръчвам да прочетете и другите книги на нашата асоциация, като се надявам, че един ден ще се просветлите. Благодаря ви, че прочетохте историята ми!
АМИТОФО!