Меню Затваряне

История с призраци

Виждайки снимката на бившата ми къща, една дама ме попита дали там не се е случила някоя история с призраци. По-късно приятели бодхисатви във Фейсбук също ме помолиха да разкажа за призраците. Като погледна назад, си мисля, че в бившата ми къща наистина се случиха много неща.


Конфуций казва: „Не говоря за чудновати неща, нито за свръхестествени способности, но на този свят няма нищо, което да е прекалено странно, и всяко нещо, което си представяме, може да се случи един ден“. Не бива да забравяме, че човешкият ни живот е ограничен, а нашата съвременна мъдрост не е особено дълбока. Впрочем аз имах някакво мъгляво очакване за подобни събития, тъй като всичко е резултат от причина. Със сигурност не можем да обясним случилото се от научна гледна точка и затова не принуждавам никой да ми вярва. Ако историята ми ви се стори твърде невероятна, ви моля да я прочетете, както бихте прочели някой художествен разказ и да възприемете описаните събития като съвпадение. Няма нужда да ми се ядосвате и аз нямам никакво намерение да се карам с вас по този повод.

Във Франция и особено в Париж и околностите му е много скъпо да се наеме жилище: наемът поглъща около една трета от заплатата и след като платите всичко останало, което също не е евтино, е трудно да спестите нещо на края на месеца, така че често банковата ви сметка се оказва на минус. Уверявам ви, че въпреки че много хора погрешно смятат французите за романтични и много богати, истината е, че французите като цяло нямат толкова пари в банката колкото тайванците и във Франция има повече бедни отколкото в Тайван. Познавам известен брой тайвански момичета, които преди сватбата получаваха какви ли не обещания от бедни, но романтични французи, за да се окажат след сватбата принудени да упражняват различни дори понякога неприятни професии само и само да вържат двата края. Не претендирам, че всички французи са такива – между тях има сериозни и мотивирани хора, които се радват на много добър живот. От будистка гледна точка бракът между двама души зависи от определени предопределени условия. С други думи, не можем да насилваме чувствата си, тъй като всичко е резултат от причина и следствие. Често става дума за двама души, които не са особено съвместими помежду си. Те се женят, защото единият съпруг иска да върне дълговете си или защото другият е дошъл да си поиска дължимото. Китайците имат една специална дума за съпруга и съпругата: те ги наричат „冤家“, което означава „врагове“ и тези два йероглифа добре описват нещата, тъй като, ако двамата не са „врагове“, те никога няма да се срещнат. Нещата наистина се случват по този начин.

Ние живеехме в парижко предградие, като една от трета от доходите ни отиваха за наема, и затова с жена ми решихме, че ще е по-добре да си закупим жилище вместо да продължаваме да живеем под наем. И без това щяхме да даваме „наем“ на банката, за да изплащаме кредита, а след като го изплатяхме, щяхме да можем да поспестим нещо. Френската ми съпруга беше изключителна перфекционистка и се наложи да посещаваме къщи в продължение на две години. Видяхме не по-малко от 80 къщи, като така и не купихме нищо. За всяка къща жена ми намираше някакъв неприемлив недостатък: много скъпа, много вехта, много мрачна, много шумни съседи. Нито една от къщите, които посетихме през тези две години, не ѝ хареса. Междувременно цените непрестанно се вдигаха, но ние така и не успявахме да вземем решение. Накрая исках да зарежем цялата работа: нямах желание да посещавам повече къщи и оставих жена си да се занимава с това, като бях решил да приема нейното решение.

По онова време майката на едно дете от училището често идваше да си говори и да яде с нас. Тя твърдеше, че е медиум. Историята ѝ беше странна – беше учила информатика в престижно училище и беше работила в научно-техническия сектор. Но след като открила способностите си на медиум, тя изведнъж напуснала добре платената си работа, станала вегетарианка и сега живееше от помощи за безработни и от спестяванията си. Освен това често ѝ се случваше изведнъж да каже неща, които бяха най-малкото странни. Е, всеки си има неговите си идеи и на този свят няма нищо, което да е прекалено странно Аз все пак не очаквах да срещна във Франция ясновидка, която на всичкото отгоре да е завършила висше образование. В училището на сина ми родителите понякога я гледаха подигравателно, защото я считаха за луда. Аз пък изпитвах известно съчувствие към нея. Когато отидех да взема сина си от училище и я срещнех, я канех с дъщеря ѝ да вечерят у нас. Съпругата ми също се отнасяше много добре към тях. Ако отивахме да огледаме някоя къща и по пътя я срещнехме, след като разменяхме по някоя и друга дума, тя ни казваше:

„И тази не е – онази, която ще огледате сега, не е вашата къща. Вашата къща е направена от камък, тя е много красива, тя диша. Тя скоро ще ви се представи, тя ви чака.“

Всеки път ѝ благодаряхме мило. В крайна сметка, тя искаше да ни утеши, като ни каже, че сигурно има къща, която ни чака някъде. Аз обаче не вярвах и на една дума от нейните приказки – къде в този долен свят можем да намерим такива прекрасни неща: къща, която да чака някого и освен това да диша? Всеки път като я чуех да ми говори така, губех всякакво желание да общувам с нея. Просто се усмихвах безпомощно и бързах да продължа, за да посетя къщата.

Един ден, по време на стачката на парижкото метро, не можах да отида на работа. От агенцията ни се обадиха, за да ни кажат, че има нова къща за оглед. Въпросната къща беше на повече от 150 години. Неочаквано, като видя градината и овошките, жена ми се усмихна доволно. Възползвайки се от този момент и преди тя да успее да си смени мнението, попълних веднага чек на агенцията, за да платя капаро за сделката. Бях решил, че това е къщата, която ни трябва! Вярно е, че никога не получаваме нищо без усилия. Бях живял на толкова места по целия свят още от малък и ето че сега най-после щях да си имам моя собствена къща! Малко ме беше страх да повярвам.

Стените на тази къща бяха изградени от камъни от пясъчник, което е често срещано в околностите на Париж. Въпреки че вътрешността беше относително стара и разнебитена, структурата на къщата беше солидна. Три мраморни камини украсяваха стаите, а старинни орнаменти допринасяха за естетизма на тавана. На стената отвън имаше керамична табелка на същата възраст като къщата с името и подписа на архитекта – доказателство за това, че къщата е специална. В градината се виеха лози, а до тях растяха стогодишна бяла праскова, ябълки и ягоди. Там имаше още маракуи, рози, глицинии, стогодишна камелия, божури и други растения, на които не знам имената, както и малко езерце с диаметър 60 см, в което плуваха няколко рибки. Един стар кладенец допълваше красотата на това място.

Интересното е, че между лятото и зимата обемът на камъните се променяше в зависимост от температурата т.е. променяше се самата дебелина на стените. Сякаш къщата беше жива и дишаше, което съвпадаше с предсказаното от нашата приятелка медиум. Дори след като се преместихме, тази приятелка идваше да ни посещава и естествено ни казваше, че новата ни къща е точно онази, която ни беше предсказала. В крайна сметка дали това беше само съвпадение или не? Според будизма нищо на този свят не е случайно: за всяко нещо има причина и всяко нещо поражда следствие. Но ако това не беше случайност, защо тази къща ни беше чакала да заживеем в нея? Какво очакваше тя от нас?

Сега си спомням, че за мен къщата беше идеална. Ако искахме наистина да ѝ намерим някакъв недостатък, единственото, което евентуално можехме да кажем, бе, че се намираше твърде близо до гарата и до железопътната линия. В началото се страхувахме, че честото преминаване на влаковете може да ни притеснява. След известно време обаче свикнахме. Всъщност близостта до гарата се оказа голямо удобство. Едно нещо никога не е само добро или само лошо и нашето настроение зависи от начина, по който възприемаме случващото се. Татхагатагарбха[1] не се интересува от това как се чувстваме, а просто проявява онова, което трябва да се прояви.

Ние се пренесохме през последните дни на зимата. Пролетта наближаваше и камелията пред голямата врата на къщата се покри с прекрасни цветове. Изглеждаше сякаш те приветстваха нашето пристигане. Двете ми деца бяха много доволни. По-малкият ми син тъкмо прохождаше и тичаше навсякъде с памперса си. Когато се прибирах вкъщи, отдалече чувах смеховете на двамата ми сина, които играеха в градината. Въпреки че нямахме достатъчно пари, за да наемем работници за ремонт на интериора, успявах сам да напредвам с ремонта, като работех в събота и неделя. Тъй като се намирахме в чужбина, трябваше да се справяме сами. Ето защо, когато се изправехме пред трудности, нашите татхагатагарбхи пораждаха компетентностите, необходими за тяхното разрешаване. Татхагатагарбха е всемогъща и толкова съвършена! Тя свързана с всичко и е способна да ни придружи навсякъде. Следователно не бива да се страхуваме, където и да се намираме.

Смятах сам да извърша ремонта и случайно споменах за това пред един колега, докато пиехме кафе. След това обаче доста се изненадах, когато видях колко колеги и приятели спонтанно дойдоха уикенда, за да ми помогнат да боядисам. Те наистина бяха много мотивирани. И до днес изпитвам признателност към тях. Щом започна ремонтът всички или почти всички уикенди бяха много оживени. Повечето ми приятели също идваха от чужбина и като ги гледах как боядисват заедно, се сещах за Обединените нации! Вечер, приготвях фиде или пица и канех всички на вечеря вкъщи. Често си мисля, че успехът на едно начинание зависи от колективните усилия на всички, а не от работата, която би свършил един човек. Не е важно кой командва, а да се правят нещата добре. Успехът по пътя на бодхи се постига по подобен начин. Съгласно учението на Буда не съществува аз. Ако някой иска винаги да побеждава и да показва, че е много силен, ако иска да блесне пред другите, то той със сигурност не следва будизма. Буда е наречен Татхагата („така дошъл“), защото благодарение на тази необусловена дхарма се изминава пътят на бодхи и се става буда.

Няколко месеца, след като се пренесохме, настъпи краят на лятото. Есента дойде с цветовете и свежестта си. В един неделен следобед всички бяхме вкъщи. Аз бях взел дърва и палех камината в хола, а жена ми береше ябълки в дъното на градината. В този момент изпитах странно чувство. Всичко бе прекалено спокойно. Извиках по-малкия си син по име и брат му веднага ми каза, че той не е в стаята си и че не знае къде е. Тогава извиках към градината, за да питам жена си дали малкият не е с нея. Той обаче не беше и там. Синът ми обикновено винаги стоеше близо до мен, а сега само за миг беше изчезнал. Къде ли беше отишъл? Беше много странно, че не отговаря, когато го виках. Влязох в градината, приближих се до малкото блато и изведнъж го видях да лежи на повърхността на водата. Много се уплаших и се спуснах, за да го извадя от там.

„Синът ни се дави, викай пожарникарите!“ – изкрещях на жена си.

Тя хукна към къщата, за да извика бърза помощ. По-големият ми син, като чу виковете ми, дотича на свой ред много уплашен и ме попита:

„Мъртъв ли е брат ми?“

В този момент не го оставих да се приближи. Като гледах малкия си син, който не мърдаше и не мигаше, се питах дали вече не е твърде късно. Побързах да му направя изкуствено дишане, но устата му беше виолетова, а челюстите – стиснати. Как при това положение да му направя изкуствено дишане? Изведнъж си спомних, че когато бях дете моят учител по кунгфу казваше, че ако се натиснат бузите близо до ъгълчетата на устата, брадата пада и устата се отваря. Никога не го бях пробвал преди, но веднага щом се сетих за това, натиснах ъгълчетата на устата на моя син. Както и очаквах, устата му се отвори и аз му направих изкуствено дишане. След това натиснах многократно корема му. Но сякаш това, което правех, не му оказваше никакво въздействие. Имах чувството, че е минало твърде много време. „Синко, хайде стани!“ – не спирах да си повтарям наум. Продължавах да му правя изкуствено дишане и да натискам корема му, както се прави в такива случаи. Тъй като някога бях упражнявал „желязната длан“, не смеех да влагам много сила в това, което правех. Когато обаче видях, че той все така не даваше признаци на живот, си казах, че ще трябва да приложа още сила. Натиснах малко по-силно и от устата му излезе малко червена кръв, смесена с вода. В зениците му отново се появи светлина и той започна да плаче. В този момент пожарникарите влязоха в градината. Двама от тях веднага внесоха сина ми вътре, сложиха го до камината, съблякоха мокрите му дрехи и го увиха в чист чаршаф. Много бързо успяха да го затоплят. Главата ми беше празна. Чувах сина си да плаче вътре, докато в същото време двама пожарникари даваха на жена ми малко топла вода. Стоях без да мърдам в градината до вратата. По-големият ми син дотича при мен и ме прегърна.

„Тати!“ – ми каза той и аз го прегърнах на свой ред и му казах, че с брат му всичко е наред.

След това дойде една полицейска кола и няколко полицаи започнаха да ме разпитват. Искаха да знаят дали нарочно не съм бутнал сина си във водата. Тези полицаи наистина нищо не разбираха! Как бих могъл да искам да нараня собствения си син, като го бутна във водата? Малко ядосан от подтекста на техните въпроси, аз поговорих с тях и те най-накрая признаха, че съм невинен. Дори ми дадоха чаша с кафе от колата си. През това време една полицайка и една пожарникарка бяха вътре и се опитваха да успокоят жена ми, която плачеше. Единият от пожарникарите настоя да закара сина ми в болницата за медицински изследвания. Тръгнахме с него. Когато трябваше да си тръгне от болницата, единият пожарникар се просълзи. Беше много развълнуван, когато, гледайки сина ни, си взимаше довиждане с нас.

В болницата синът ми не плака и ни говореше едновременно на френски и на китайски (тъй като беше много малък, все още не говореше много добре). Каза ни, че вече бил отишъл много далеч. Добави „тати пон-пон“ и ни показа корема си. Добави и „заболя ме“ и каза, че след това се върнал обратно.

Остана няколко дни под наблюдение и на излизане от болницата се сблъскахме с пожарникаря, който се беше развълнувал. Този път беше докарал някакъв възрастен човек в бърза помощ. Последния път ни бе казал „довиждане“… И наистина се бяхме видели отново! Беше много доволен да види, че синът ни е изписан и се пошегува, като му каза: „Следващия път пак ли ще ходиш на риболов в малкото езерце? Обичаш да си хапваш рибка, а?“ Този пожарникар беше наистина забавен и аз му обясних на раздяла, че всички вкъщи сме вегетарианци.

Когато се прибрахме, една възрастна съседка ни каза, че в градината ни навремето имало втори кладенец и че детето на тогавашния собственик се удавило там. След това научих, че едно куче също се удавило там. След тези произшествия кладенецът бил запечатан, а иначе се намирал накъде пред нашата круша. Дали това беше случайност? Наистина ли?

Малкият ми син беше жив и здрав. Дали това означаваше, че всичко е наред? Всъщност това беше едва началото! Малкият ми син започна често да си говори самичък, без да знаем кой е събеседникът му. Случваше се и да ни казва, че някой го притеснявал и се опитваше да ни го покаже с пръст, но ние не виждахме нищо друго освен стената. И той ни показваше друго място, където според него въпросният човек вече се бил преместил. Когато му казвах, че там няма никой, той много се ядосваше и ми сочеше стената с всички сили, като ми отговаряше:

„Но, татко, той е там, защо не го виждаш?“

Вечер беше трудно да го приспиваме. Той не искаше да остава сам, така че спеше с по-големия си брат. Понякога двамата се събуждаха едновременно заради кошмари.

Спомням си, че по-късно той взе едно плюшено мече и ми каза на испански:

„Призракът е тук, но той е мой приятел.“

Той не искаше повече да се отдели от това мече и винаги го носеше със себе си, дори когато излизахме от вкъщи, за да отидем на гости на приятели. През следващите няколко месеца нямахме никакво спокойствие. Когато призракът не идваше да се закача със сина ми, той самият искаше да си играе с него. По онова време, детето ми си сряза пръстите на една врата в яслите и отново се наложи да постъпи в болница за няколко дни. Мечето му, разбира се, беше с него. Служителите в яслата, които се чувстваха неудобно, не спираха да ни се извиняват.

Проблемът обаче беше другаде – нашият син беше единственият, който виждаше определени неща и ние бяхме неспособни да кажем дали те наистина съществуват или не. Не бяхме виждали нашата приятелка медиум, откакто детето ѝ се беше преместило в друго училище. Не знаехме къде живее сега и нямахме никакъв начин да се свържем с нея, за да ѝ поискаме съвет. Когато синът ми постъпи в детската градина, съпругата ми си поговори с един от учителите, който също бил имал опит със свръхестествени явления. Той беше разрешил проблема си с помощта на един медиум, който според него се справил отлично, така че ни даде адреса му и телефонния му номер. Съпругата ми се свърза с този медиум по телефона. Той ѝ поиска снимка на къщата, като обеща да ни изпрати отговора си по пощата. След няколко дни наистина получихме писмо от него. Беше ни написал, че в къщата ни живеят седем призрака. Един от тях винаги се бил намирал в къщата, а другите шест му идвали на гости. Освен това медиумът ни пишеше, че вече бил помолил призраците да си тръгнат и искаше от нас да направим дарение на едно сиропиталище, защото той самият не приемал пари. Не знаехме доколко можем да му вярваме, но все пак дарихме пари на сиропиталището, тъй като ставаше дума за добро дело. Затова и извършихме това дарение.

Мислехме, че всичко ще приключи дотук, но няколко дни по-късно синът ни отново започна да се оплаква от нечие присъствие, което за нас си оставаше невидимо. Той обаче добави, че мечето му е приятел и че никога не си е тръгвало от къщата. Нямахме представа как да разрешим проблема на нашия син и бяхме много притеснени. Когато днес си спомня за всичко това, се срамувам – аз не разбирах добре нещата. По онова време четях книгите на учителя Нан и си въобразявах, че много добре познавам будизма. Мислех си, че знам много за принципите на будизма, но изправен пред реален проблем, нямах никаква идея как да го разреша. Питах наляво и надясно за съвети във връзка с духовете, търсех медиуми, които да ми помогнат. На самия мен ми липсваше достатъчна концентрация и считах, че е срамно за будист да се налага да ползва медиуми. Вярно е, че тогава ми липсваше истинско разбиране на будизма; аз четях книгите на учителя Нан и използвах множество тибетски мантри и по-специално „Ом мани падме хум“. Тази мантра обаче определено не беше особено ефикасна! Синът ми продължаваше да вижда лошите духове и положението изобщо не се подобряваше – струваше ми се, че при нас идваха все повече и повече. Няма да ви лъжа – гордостта ми беше силно наранена! Смятах, че зная, а всъщност бях един невежа, лишен от истинско познание.

В крайна сметка, се наложи да се реша и да се свържа с френски медиуми. Уви, имах неприятното усещане, че колкото повече търсех помощ, толкова повече се влошаваха нещата. Това е личният ми опит по този въпрос. Ако ви трябва помощ, е за предпочитане да произнасяте името на Буда вместо да ползвате тибетски мантри, чийто единствен ефект е да влошат нещата, които би трябвало оправят. Това са гибелни пътища, по които направих грешката да поема. Давам ви този съвет съвсем искрено и от цялото си сърце.

Дойде лятото. Една тайванска приятелка и баща ѝ ни дойдоха на гости по време на отпуската си. Тя беше известна учителка в Тайван и често участваше в телевизионни предавания. Една нощ, докато спеше в хола, тя усетила присъствие върху един стол и имала странното чувство, че столът я наблюдава. В един часа през нощта столът се преместил със силен скърцащ звук. Гостите ни бързо изтичали навън. Наложи се опънем палатка в градината, където те спаха през следващите нощи. Това е доказателство, че синът ми не беше единственият, който се сблъскваше със свръхестествени явления. Тук ще уточня, че приятелката ми имаше шанса да открие къщата, в която била живяла в предишен живот и да си спомни какво се било случило между нея и нейния съпруг. Много хора отричат прераждането. Въпреки това преживяното от моята приятелка е съвсем вярно. Най-странното е, че съпругът ѝ от предишния ѝ живот бил пияница, точно както и в сегашния си живот. Следователно не бива да си мислим, че смъртта слага край на всичко. Лошите навици упорито ни следват от живот на живот. Това е нещо, с което трябва да бъдем много внимателни и предпазливи.

Един ден с малкия ми син отново се случи произшествие – в детската градина съборил парче дърво върху палеца си и го счупил. Отново отидохме в болницата и естествено неговият призрачен приятел го придружаваше. Снимката показа, че костта е напълно сцепена. Наложи се лекарят да приложи пълна упойка, за да може да съедини двете части на костта на палеца. След това поиска от нас да се върнем на преглед след месец. Понеже прекарвахме толкова време в болницата, вече познавахме всички там. Една сестра ме попита дали нямам любовница при тях и синът ми не е само претекст, за да идвам да я виждам! Всеки път и отговарях с усмивка, която показваше, че бих предпочел да избягвам това място.

В края на месец октомври лекарят махна конците. Няколко телефонни разговора бяха достатъчни да ме убедят, че бабата на децата ми иска да ги види. За нея те бяха прекрасни съкровища, така че решихме да отидем в Тайван за двайсетина дни.

Когато пристигнахме там, синът ми ми довери, че духовете продължават да го притесняват, въпреки че не са същите. Аз споделих историята с майка ми. Тя го прегърна силно и реши да го заведе при даоистки свещеник. Жена ми и аз сме инженери. Но случващото се детето ни няма как да бъде обяснено с математически уравнения! И въпреки това ми беше странно, че синът ми ще ходи при даоистки свещеник. Аз наистина не уважавах особено тези хора – считах ги за самозванци, чиято единствена цел е да прибират парите на хората. Жена ми беше твърдо против, но майка ми беше решена да доведе нещата до край. В крайна сметка се съгласих и за да успокоя майка ми, приготвих малко пари. Тя намери в Гаосюн (Каошунг) много известен свещеник. Когато пристигнахме при него, бяхме неприятно изненадани да видим дълга опашка и да разберем, че ще се наложи доста да почакаме преди да бъдем приети.

От мястото си на опашката видяхме как свещеникът сложи ориз в една чаша и я зави в червен плат. След това произнесе няколко мантри, от които не разбрахме нищо. След това разтвори плата, огледа ориза и каза няколко думи на човека, който беше дошъл за помощ. Трябваха ми около пет минути на пациент. Беше облечен в бяла тениска с надпис „Just do it“, на колана му висеше мобилен телефон, а надолу носеше дънки и маратонки. Беше ни трудно да повярваме, като гледахме как е облечен, че наистина е даоистки свещеник. На всичкото отгоре, тарифата му от пет евро беше много евтина.

Когато дойде нашият ред, той накара малкия ми син да седне на един стол. Детето ми едва седна, когато изкрещя:

„Fantasma! Fantasma! (бел. прев. „призрак“ на испански)“

След като приключи с ритуала, свещеникът ми каза няколко думи, с които направо ме шашна.

„За втори път си чупи палеца, нали? – попита ме той мило на тайвански диалект. Синът ти е искал да си играе във водата, но се е подхлъзнал, ударил си е главата в един камък и за малко не се е удавил, нали? Синът е следван от някакъв объркан дух и искам да го накарам да се махне.“

Той завърза на главата на сина ми същия червен плат, който беше използвал преди малко. Произнесе неразбираема за мен мантра, хвърли ориз върху детето ми и каза „махай се!“ на тайвански. След това изведнъж произнесе следната кратка фраза:

„Следващият!“

Не ми остави време да го попитам каквото и да било. Беше наистина „Just do it“! (бел. прев. „Просто го направи“) Жена ми, която не разбираше тайвански, поиска да узнае какво е казал свещеникът. Аз самият бях толкова изненадан от преживяното, че ми беше трудно да говоря.

Казах ѝ само: „Смайващо е! Да си ходим вкъщи.“

Щом се прибрахме, синът ми ми каза, че призракът, който го притеснявал, е изчезнал и той повече не иска плюшеното мече, в което живеел духът. Това беше краят на дружбата му с призрака.

Жена ми ми задаваше най-различни въпроси за случилото се и по-специално се чудеше как свещеникът е узнал всичко, което е преживяло детето ни. Аз обаче нямах отговор на въпросите ѝ! След няколко дни, тя помоли свекърва си да я заведе при същия свещеник, за да се погрижи той и за нея, и поиска и аз и децата също да се подложим на даоистките ритуали. Големият ми син не искаше да ходи при този човек въпреки многобройните си кошмари. Той всъщност се страхуваше да не би свещеникът да му се кара, ако го излъже нещо. Ние му обещахме, че няма да има никакви проблеми, но това не бе достатъчно, за да го успокои. Когато отидохме там, пред нас имаше едно момче с патерици. Кракът му бе гипсиран, а ръката – превързана. Когато младежът седна, свещеникът остро му се скара.

„Имаше червен светофар. Защо не спря с твоя мотопед? Пада ти се! Днес ще те излекувам, но не разчитай на мен да го направя пак, ако не спреш да правиш глупости.“

Естествено, наблюдавайки тази сцена синът ми се уплаши! Той побягна с всички сили. Наложи се да го хвана за ръката, а майка ми му обеща сладолед и голяма кутия „Лего“. Този аргумент го убеди да се подложи на лечението на свещеника.

„Ти често сънуваш кошмари, нали? – го попита човекът. Четеш „Хари Потър“ преди заспиване, нали?“

След като направи своя ритуал, той ни каза да си тръгваме и че източникът на кошмарите се крие просто в прочетеното преди сън.

Така трите седмици минаха много бързо. Когато се върнахме във Франция, малкият ми син обиколи всички стаи, като непрекъснато повтаряше с малкото си гласче:

„Но къде са хората? Всички са изчезнали.“

От своя страна големият ми син ме молеше да отидем в мазето. Там той сложи стол и нарисува по стените символи, които имитираха видяното от нас в даоисткия храм. След това взе една чаша, напълни я с ориз, намери парче червен плат и ме покани да се настаня удобно на стола. Той направи ритуала, който беше видял от свещеника няколко дни по-рано, като произнасяше думи, които поне като интонация напомняха чутото там. После погледна в чашата и извика триумфално:

„Виж, татко, стана!“

Оризовите зърна бяха разположени така, че създаваха илюзия за усмихнато лице точно като моето в момента. Вътрешно бях доволен да видя, че един ден синът ми можеше да стане учен, защото имаше нагласата да разбира нещата и да се интересува как работят.

Но като оставим това настрана, дали духовете наистина си бяха отишли или просто моят син вече не можеше да ги вижда? И ако бяха изчезнали, с каква сила разполагаше свещеникът, за да успее да направи подобно нещо? Дали не беше използвал силата на големия призрак, за да прогони малките, които живееха в къщата ни? Все още нямам представа.

Животът определено не е една дълга спокойна река… Аз и децата се чувствахме много добре в къщата, но това съвсем не беше вярно за жена ми. През 2011 г., благодарение на моя учител по бойни изкуства, аз открих истинското учение на Буда. Няколко години след това той бе официално признат за просветлен, много след като се бях запознал с него в Аржентина, когато бях само на 13. За мен той е като баща. Бях много щастлив, когато научих за просветлението му и че това е нещо, което е съвсем достъпно.

Когато открих истинското учение, се сблъсках с известен брой неприятности – откраднаха ми колата, а жена ми ме напусна заради друг. Впрочем аз вече я подозирах от известно време, но не можех да повярвам, че е истина. Тя рядко се задържаше вкъщи, като твърдеше, че е много заета на работа и идваше само от време на време, за да види децата. Дойде моментът, когато тя поиска развод, половината от цената на къщата и обезщетение, за да може да запази същото ниво на живот в продължение на седем години. Естествено не бях съгласен с нейните претенции и по този повод доста се карахме. Камелията в двора сякаш ме разбираше по-добре от жена ми – в онази година не цъфна и едно цветче.

Споделях с учителя си по бойни изкуства случващото се. Той ме посъветва да поздравявам ежедневно Буда. Аз изпълних препоръката му, като питах Буда защо подобни неща ми се случват само на мен. Не след дълго сънувах свой предишен живот, където отново бях с жена ми[2]. Събудих се облян в сълзи, станах и отидох да поздравя Буда, като сълзите ми още не бяха изсъхнали. Бях разбрал проблема – имах дълг към нея и затова реших да приема всичките ѝ условия без повече преговори. Смъртта не ни позволява да вземем с нас парите си, следователно е излишно да се привързваме към тях.

В Сърдечната сутра се казва, че в нас имаме едно истинско сърце. Това сърце никога не се увеличава и никога не намалява и няма нито начало, нито край. Затова пожелах да дам на жена ми каквото можех, като взех предвид, че истинското ми аз така или иначе остава непроменено. Единствената ми надежда е, че един ден тя ще може да приеме учението на Буда и ще го практикува, докато постигне мъдростта на просветлението.

Пуснахме обяви за продажбата на къщата и се свързахме с няколко агенции за недвижима собственост. Много хора проявиха интерес, но получихме малко оферти. Впрочем при огледа на къщата някои посетители се спъваха и падаха в градината, а една служителка на агенция дори се блъсна в един стълб. Беше толкова смешно, че направо можехме да снимаме с камера и да изпратим видеоклиповете на някое телевизионно предаване! Понякога се налагаше да сдържам смеха си, за да не обидя пострадалите.

Аз продължавах да поздравявам Буда всеки ден, като се надявах, че ще се намери купувач за къщата. Една сутрин, когато зората още не беше влязла във владение и беше тъмно, станах от леглото, седнах в салона и потънах в медитация. Когато отворих очи, изведнъж видях едно дете. Подскочих и малко се уплаших. Отклоних погледа си от това малко русо момче, което не беше на повече от десет години. След това обаче реших да го погледна отново и видях, че се опитваше да вземе една играчка с дистанционно управление, принадлежаща на сина ми. То обаче не успяваше да я помръдне от мястото ѝ. За да му помогна, реших да му подам една друга играчка, като си мислех, че може да си поиграе с нея.

И тогава си спомних един пасаж от сутра, където се казва, че всеки жест и всяко движение на един бодхисатва е пряко вдъхновено от онова, което е поставил в своето място на практикуване[3]. Веднага си помислих, че това дете пред мен също притежава истинско аз и колкото повече го наблюдавах, толкова повече се увеличаваше състраданието ми. Имах все по-ясното чувство, че къщата ми някога е била негова. Малкото момче направи няколко крачки към мен и протегна ръката си, за да ме докосне. В този момент усетих, че през мен премина студено течение, докато ръката му съвсем плавно се приближаваше към лицето ми. Тогава стиснах дланта му между моите две длани. Никога няма да забравя преживяното! Усещането беше ужасно болезнено, не във физически смисъл и в този момент изпитах дълбока жалост към това момче. Изпитах невероятен студ, какъвто не познавах, толкова ужасен студ, че достигна гърба ми, главата ми и костите ми. Всепроникващ студ. Но въпреки болката аз задържах дланта му между моите длани и го помолих да повтори: „Намо Буда Амитабха“. Но той не успяваше да произнесе тези думи и аз се заех да ги повтарям заедно с него, като ги казвах сричка по сричка на китайски. Като визуализирах образа на Буда Амитабха, подканих момчето да повтаря сричките, които произнасях:

„А…Ми…То…Фо…“

Така той успя да повтори веднъж и после още веднъж. След това ми каза, че ще тръгва.

„Къде отиваш? – го попитах. Тук си си у дома.“

Той не отговори нищо, така че аз продължих да говоря:

„Ако заминаваш, те съветвам да отидеш да потърсиш нещо за ядене в кухнята, за да не си гладен по време на пътуването.“

На прага на кухнята детето ме поздрави като си допря дланите. Аз го поздравих по същия начин, като казах веднъж: „Амитофо“. Преди момчето да влезе в кухнята, тя изведнъж бе обляна от бяла и златиста светлина. Усетих, че детето няма желание да си тръгне от мен. Затворих очи и се концентрирах върху медитацията си, а когато отворих очи, първите слънчеви лъчи вече блестяха в хола. Станах и отидох в кухнята. Там вече нямаше никой. Светлината беше угаснала. Дори се почудих дали не съм сънувал срещата с това малко момче. Но все още изпитвах по ръцете си неприятния студ от преди малко.

[Буда Шакямуни често споменава един друг буда, Буда Амитабха, и неговата чиста земя. Тази земя е прекрасна: там има безброй скъпоценни плодове, басейни, в които се крият седем вида съкровища; там тече вода, която съдържа осем вида добродетели, които могат да ни освободят от страданието. Живеещите там не работят: достатъчно е да помислят за храна, напитки или място, където да спят, и всичко това се появява веднага. Те не умират и никой не е измъчван от пороци, така че можем да сме сигурни, че по-късно ще се освободят от страданието и ще могат да помогнат на другите да направят същото: те ще бъдат велики бодхисатви.

Буда Амитабха е дал 48 обета. Един от тях звучи приблизително така: „За някой, който е чул името ми и има доверие в думите ми и желае да се роди в моята земя, е достатъчно да произнесе името ми не повече от десет пъти. Обещавам никога да не бъда буда, ако дори само един човек, който е направил това, не успее да се роди там.“

Буда Амитабха е вече буда и със сигурност ще удържи на думата си. Затова съм уверен, че малкият е заминал с него.
]

Къщата се продаде скоро, след като детето я беше напуснало. Дали ни беше чакало специално нас, за да купим тази къща? Не знам, но усетих по време на нашата среща, че между нас има много кармични връзки.

Разводът ми мина спокойно (впрочем поканих бившата си съпруга на вечеря). Успях да намеря на същата улица, на която бяхме живели, една малка къща, която купих. Всеки път, когато се върна от отпуска в Тайван, нося на бившата си жена чай от там. Тя също понякога ми носи подарък от отпуските си. Не е правилно да се мисли, че при развод единият от двамата носи цялата вина. Спомените от предишните ми животи ми показаха, че когато двама души се развеждат, никой от тях не е виновен.

Тази история свършва тук, като се надявам, че читателят ще има спокоен живот и ще може да постигне мъдростта на Буда.

АМИТОФО!

Епилог

Разказах за призраците на децата си. Малкият ми син вече не си спомня абсолютно нищо. Големият ми син обаче помни всичко и дори си е измислил собствена теория по въпроса, а именно че може би брат му е починал след удавянето и че е някакъв дух го е обсебил! Следователно синът ми не е този, за който го мислим! Малкият ми син му го посъветва да напише роман. Аз пък му казах, че това, което е измислил, е невъзможно. И че ако все пак се е случило, то това не променя нищо в чувствата ми към малкия ми син.

_______________________________

[1] Нашето истинско аз.

[2] Вж. „Един предишен живот в Тибет“.

[3] Всъщност мястото, където се практикува, е истинското аз на бодхисатвата.