Дамамуканидана сутра, глава 25 (резюме)
Някога цар Пасенади властвал над царството Шравасти. Под неговото управление страната процъфтявала, но след смъртта му синът му – цар Вирудхака, наследил трона. Вирудхака бил жесток и тираничен владетел. Той се забавлявал, като давал вино на слоновете, а после ги гонел и така били стъпквани хора и загинали безброй невинни граждани, което потопило целия народ в страх и хаос.
При тези обстоятелства много благородни жени, свидетели на жестокостта на царя, били изпълнени с тъга и безнадеждност. Те се уморили от светския живот, вярвайки, че той е изпълнен със страдания, и решили заедно да се откажат от него и да станат будистки монахини, за да търсят вътрешен мир и освобождение. Сред тези жени имало петстотин от най-благородните и красиви в царството, но те решително се отказали от богатство и слава, за да изберат пътя на практиката.
Макар че тези монахини заживели в будистката общност, те все още не успявали да избягат от проблемите и желанията в сърцата си. Чувствали се объркани и затова решили заедно да потърсят съвет, за да видят дали могат да намерят път към освобождението. Първо се обърнали към монахиня на име Сона, като я попитали как да разрешат проблемите си.
Когато чула молбата им, монахинята Сона била обзета от нечисти помисли. Тя тайно си казала: „Ако тези монахини се върнат към светския живот, тогава техните роби и купи ще станат мои и ще мога да живея по-удобно.“ Затова тя им рекла: „Вие всички сте родени в благородни семейства, притежаващи богатство, обществено положение и всички други хубави неща. Защо да се отказвате от всичко това, за да практикувате? Няма ли да е по-добре да се върнете към хармоничен съпружески живот и да му се наслаждавате, както желаете?“ Чувайки тези думи, монахините се почувствали още по-объркани и тъжни и напуснали мястото, където живеела Сона.
След това те се отправили към дома на друга монахиня, която се казвала Патакара. Те ѝ се поклонили и споделили объркването си: „Въпреки че сме се отказали от света, сърцата ни все още са изпълнени с проблеми и желания и не можем да намерим истинския мир. Надяваме се, че можете великодушно да ни просветите и да ни помогнете да облекчим това страдание.“
Монахинята Патакара изслушала думите им, усмихнала се нежно и казала: „Искате да знаете миналото, настоящето или бъдещето?“ Монахините отговорили: „Не искаме да говорим за миналото или бъдещето; надяваме се само да разберем проблемите на настоящето, за да можем да премахнем съмненията от сърцата си.“
Тогава монахинята Патакара разказала собствената си история – разказ, изпълнен със страдания и поуки. Тя започнала: „Аз се родих в семейство на брамини, богато и заможно, а баща ми беше най-уважаваният брамин в царството. По-късно се омъжих за млад и красив брамин и така създадохме семейство, и имахме деца. В този момент си мислех, че съм най-щастливият човек на света.
Въпреки това, щастието ми не продължи дълго. Веднъж забременях и когато наближи времето да раждам, казах на съпруга си: „Искам да се върна при родителите си, за да родя там, и те да се грижат за мен.“ Съпругът ми се съгласи и ние тръгнахме към дома на родителите ми. По средата на пътя обаче изведнъж усетих болки в корема си и седнах да си почина под голямо дърво. Същата нощ родих момче, но точно тогава отнякъде дойде една отровна змия, която ухапа съпруга ми и така го уби. Виках го по име, но той никога повече не се събуди.
Бях съсипана, но взех бебето си на ръце и тръгнах с по-голямото си дете. По пътя се натъкнахме на дълбока и широка река. Първо пренесох и оставих малкото си дете, а после се върнах да взема по-голямото. Като ме видя да се връщам обаче, то неочаквано тръгна самò през реката и беше отнесено от водата. Аз отчаяно го последвах, но не успях да го спася. Можех единствено да гледам как го поглъща водата.
Когато се върнах от другата страна, открих, че бебето ми е било изядено от вълци и беше останала само една локва кръв. Аз припаднах, а когато се събудих, повлякох изтощеното си тяло напред. По-късно срещнах един брамин, който беше приятел на баща ми. Той ме прие и се държеше с мен като със своя дъщеря. Съдбата обаче не ми спести нищо. Омъжих се отново, но новият ми съпруг беше много зъл, когато се напиеше, и се случи така, че ме накара да изям бебето, което току-що бях родила. Не можех да понасям този живот и затова избягах.
След това преживях още повече страдания. Всеки път, когато мислех, че съм намерила опора, се сблъсквах с още по-дълбока болка. Бях погребана жива, отвлечена от крадци и отново погребана жива. Тези премеждия ме накараха наистина да разбера, че светският живот е изпълнен с безкрайни страдания и непостоянство.
Накрая срещнах Буда и му разказах за страданията си, като помолих да се откажа от света и да практикувам. Буда състрадателно ме прие и позволи на великата бхикхуни на любящата добрина Махапраджапати Гаутами да ми преподаде предписанията. Следвайки Дхарма, разбрах истината за живота, научих се да премахвам привързването и накрая станах архат.“
Историята на Патакара дълбоко разтърсила петстотинте монахини. Те разбрали, че светският живот е като затвор и че желанията са като буен огън, който изгаря всичко. Те се ангажирали да премахнат привързването си и да се съсредоточат върху практиката си. Накрая, под ръководството на Патакара, петстотинте монахини станали архати, получавайки вътрешен мир и освобождение.
Когато Буда чул това, той похвалил монахинята Патакара, като казал: „Отлично, Патакара! Като практикуваща, способността да преподаваш Дхарма на другите те прави истинска ученичка на Буда.“ Събралите се слушатели, след като чули тази история, изпитали радост и обещали да практикуват усърдно, търсейки вътрешен мир и мъдрост.
Оттогава мъдростта и състраданието на монахинята Патакара станали модел за бъдещите поколения, а историята ѝ се предавала през вековете, за да напомня на хората да ценят настоящето, да се дистанцират от желанията и да търсят истинския път на освобождението.
Youtube : https://youtu.be/xDxNO4HGIuM